История

Дата на публикуване: 18.08.2020
Последна актуализация: 21.04.2021

Територията на община Павликени е била заселена от най-дълбока древност, поради което са се образували напластявания на подземни археологическо-исторически дадености от различните епохи (открити са следи от новокаменната и каменно-медната епоха – VI-IV хилядолетие пр. Хр.). По-късно обитатели на района били тракийските племена кробизи и уздицензи. Свидетелство за този период е архитектурният комплекс (вила рустика) в местността „Върбовски ливади“ край гр. Павликени – имение на богат тракийски земевладелец, поставил се в услуга на новата римска власт.

През 1971 г. на територията на архитектурния комплекс е разкрит Античен керамичен център за производство на битова, художествена и строителна керамика. Такива центрове са открити и край с. Бутово и гр. Бяла черква в общината. Процъфтяващият керамичен център и античното селище стават жертва на варварските нашествия. Нахлулите от север готи, в средата на III и началото на IV в., оставят зад себе си пепелища и разрушения.

През IV-VI в. сл. Хр. в земите на днешния Павликенски край били построени ранновизантийски крепости, които охранявали установените търговски пътища. Те не загуби своето значение и по време на средновековна България (VII-IX, XII-XIV век).

Името си Павликени градът получил от павликянството, което било едно от най-значителните средновековни социално-религиозни движения на селските маси в Европейския Югоизток. Първите заселници-павликяни се установили по тези земи през втората половина на XIV в., подгонени от османското нашествие на Балканите и официалната православна църква. Основаното от тях селище било наречено Маринополци, но мюсюлманите и православните от околните села го назовали с името на сектата – Павликян. Историческите извори доказват, че двете имена били използвани едновременно столетия.

Възраждането на селището идва с високата и справедлива заявка на българския дух за национална независимост. Този край пази спомена за четата на Филип Тотю, която през м. май 1867 г. води героично сражение в м. Косматица край с. Върбовка. Едно година по-късно, през м. юли 1868 г. легендарната чета на Х. Димитър и Ст. Караджа пише в Павликенското землище една от най-ярките страници на национално-освободителната ни борба. В проведените тук четири сражения – в лозята край с. Караисен, в м. Дядопановата кория край с. Долна Липница, в местностите Дълги дол и Канлъдере (край гр. Бяла черква и с. Вишовград) четниците дават блестящ пример за честна и безкористна служба в името на отечеството си.

Революционното съзряване на Павликенско е свързано с имената на Матей Преображенски и Ангел Кънчев, основали първите революционни комитети, възродили надеждата за друга историческа участ на България. След тях тръгват местните патриоти Бачо Киро и поп Балчо, свещ. Петър Драганов и Васил Неделчев, Тодор Лефтеров и много други сътворили с мисъл и дело неповторимия облик на цяла епоха. Революционните настроения имат своя завършен израз в участието на около двеста въстаници от Павликенските села в четата на поп Харитон, която първа развява знамето на въстанието в Северна България.

На 6 и 7 юли 1877 г., предвождани от ген. Гурко и офицерите Светополк Мирски и Евгений Максимилиянович, на път за старата българска столица Търново, руските войски освобождават селищата от района.

След Освобождението в резултат на вътрешни миграционни процеси и аграрния преврат, етническият облик на Павликени се променил изцяло. Селото било заселено с будни български домакинства от съседните села и Балкана. През последното десетилетие на XIX в. Павликени в своето развитие изпреварило съседните села и постепенно приело нови функции.

Община Павликени първоначално представлявала самото село Павликени, което се управлявало от Павликенски селски общински съвет. Първият кмет на селото бил Начо Кавата – един от първите му заселници. След Освобождението до 1894 г. Община Павликени била в рамките на Паскалевска околия и в границите на Търновското окръжие. При първото преброяване през 1880 г. Павликени било населено с 580 жители.

Отчитайки бързото развитие на земеделието и животновъдството в района, както и нуждите на населението от околните села, прозорливата местна Павликенска управа през 1897 г. взема решение за откриване на седмичен пазар за животни. Три години по-късно е уреден пазар и за селскостопанска продукция. Като основен поминък на населението се утвърждава земеделието.

Най-важният фактор, който стимулира развитието на Павликени още в началото на XX век, е прокарването на централната ж.п. линия София-Варна и определянето на Павликени като една от нейните гари. Наличието на железопътен транспорт (от есента на 1899 г.) стимулира развитието на производителните сили в Павликенския край. Ж.п. гарата става катализатор за някои отрасли на земеделието, като зърнопроизводството, лозарството, овощарството и зеленчукопроизводството.

Развитието на Павликени след Освобождението е неразривно свързано с живота, дарителството и находчивостта на Атанас х. Славчев (род. 05.10.1856 г. – поч. 10.11.1943 г.) – едър земевладелец и собственик на по-голяма част от землището на Павликени. Създаването на х. Славчовият чифлик запазва Павликени като административна структура, тъй като вероятността землището му да бъде разграбено от околните села е била съвсем реална. Изграждането на много обществени сгради и институции в Павликени става със съдействието и прякото участие на семейство х. Славчеви. За цялостната си дейност като дарител и всеотдаен общественик, kато кмет на Павликени през 1900 г. и като народен представител в края на XIX в., жителите на селището го обявили за свой „пръв гражданин“ и за „старейшина“ на общината. Решило се портретът му да стои за вечни времена в сградата на кметството.

Със създаването на съответните административни, стопански, просветни, медицински и други служби, с откриването на седмичен пазар и ж.п. гарата Павликени окончателно извоювало правото на естествен административен, стопански, транспортен и политически център на 32 големи села с прогресивно и трудолюбиво население. Изпреварило съседните села в своето развитие, през 1894 г. Павликени става околийски център.

Благоустрояването на Павликени, цялостното му обществено-икономическо и политическо развитие, както и увеличеното население, го утвърждават като стопански и културно-просветен център на селата в района. Всичко дава основание на тогавашния Министерски съвет с Постановление №72 от 29 юни 1943 г. да обяви село Павликени за град, а Павликенска селска община за градска такава.

Периодът на 60-те и 70-те години остава в историята на Община Павликени като години на съзидателен и безкористен труд, години на много ентусиазъм и добри намерения, Развитието на транспорта и съобщенията, мащабната жилищно-строителна програма постоянно променят цялостния вид на Павликени и общината. През 70-те години Павликени вече има своя нова болница, пет училища, нова читалищна сграда. По-късно са изграден голям летен театър, модерна спортна зала, Исторически музей.

(По материали от статия на Нели Цонева – бивш директор на Исторически музей – Павликени)